БлогЪТ на Стан

Ден 3: 17 септември 2008
Изминато разстояние: 42.8 км
Общо време на каране: 3:47
Маршрут: Сухото - Пушката - Беслет - Ранча - Стойчовото - гр. Сърница - яз. Доспат

Станахме както обикновено към 9 и веднага оставихме палатките на слънце, за да изсъхнат от росата. Винаги оставяйте палатките си да изсъхнат, най малкото заради кофти миризмата която може да осетите при последващо разпъване, ако се приберат мокри. Стандартната процедура по пиене на сутришно кафе, закуска, стягане на багажа, пълнене на прясна вода и т.н.

Не знам дали в предишните дни обясних, но най-удобно вело-дисагите се закрепят с ластици с куки. Има ги в повечето магазини за вело/авто части, струват по 1.50 лв, иначе са безценни. Просто дисагите на Ташев са така направени, че без 2 допълнителни ластика не може да се кара. За другите модели не знам, но подозирам, че и при тях нещата няма да са по-различни.

Към 9:50 вече бяхме напълно готови и буквално секунда преди да тръгнем, Росен установи, че болта, който държи багажника за ухото на рамката е паднал. Оказа се, че още предния ден претраквало нещо, но едва сега го е забелязал. Просто не ми се мисли, какво щеше да стане ако стърчащата част беше влязла по-сериозно в спиците. При спускане към Сухото със скорост над 50 км/ч ефекта щеше да е меко казано катастрофален.

В този момент разбрахме, че сме забравили клещите… кофти. Резервен болт и гайка имахме, успяхме с пръсти да ги завием колкото можем, след което ги облепихме с лейкопласт за да не се развива гайката. Първоначално карах след него, за да гледам да не се изгуби и този болт, но след няколко километра се уверихме, че всичко е ок. Лейкопласта издържа през цялото пътуване.

Следващата дестинация беше Пушката и на около 6.6 км (от Сухото - км. ги давам от началната точка винаги) стигнахме до Беслет. Това е някакво горско стопанство. Гледат едър рогат добитък, има яки пасбища и съответно гледки за снимане. Предложиха ни кафе, но вече бяхме пили, а и сме в самото начало на пътуването. Някъде към 12 км. имаше чешма, а след около 15:6 км стигнахме до Ранча. Нищо особено, един човек, няколко сгради и това е. Май говеда гледаха и там. Пътя от Беслет до Ранча е доста живописен - борови гори, поточета, малки изкачвания и слизания.

От Ранча към Стойчовото е само слизане, по изключително гадни каманаци. Заболяват те ръцете да стискаш кормилото, още повече, че си с 15 км. дисаги. на 17.6 км чешмичка, а на 20:50 км имаше една яка чешма, с 4 чучурчета и пейка до нея, където спряхме да хапнем. Беше време сериозно да се подкрепим.

Стойчовото не знам махала ли е или просто местност. Бързо стигнахме до него, а от там хванахме пътя за гр. Сърница. Хубаво шосе, от ляво и от дясно прекрасни борови гори, полянки. Красиво е дори и през сепрември. След цял ден качване и слизане, през пясък, каманаци и всякаква друга настилка шосето ни дойде много добре.

Сърница е помашко градче, имат си 3 джамийки, не успях да го видя цялото, но от това което видях, мога да кажа, че е доста спретнато и чистичко. От там си взехме разни продукти. Малко домати, краставици, хляб и бира. И по един сладолед изядохме и след кратка почивка потеглихме към язовира.

Язовир Доспат не е никак малък, предполагам около 15 км е дългичък. На нас ни трябваше някаква чешмичка (ракията е хубаво да се пие студена все пак) и равна полянка за палатките. Пътят покрай язовира (от другата страна на Сърница) е нормален третокласен път и не е асфалтиран. Едва като се наближи Доспат става асфалтиран, а и има доста повече беседки и е доста по чисто. Хубавите места покрай язовира вече бяха заети, но към средата успяхме да си намерим нещо, което да ни върши работа. Много боклуци имаше по целия път. Явно се чисти само от средата до Доспат, а от страната към Сърница беше пълно с боклуци.

Намерихме подходящо място, разпънахме палатките, лек дъждец запръска, но бързо отмина. Успяхме да се поизмием на чешмата, въпреки меката вода, да не говорим за температурата й. Бутилката ракия се беше поизпотила доста. Направихме си малко супичка с газовия котлон, направихме си и шопската салата и заседнахме на ракийка и тиха музичка от “Кидика”. Анализирахме и днешният ден, както и направихме планове за утре.

А утрешният ден, щеше да ни донесе доста изненади…

Ден 2: 16 септември 2008
Изминато разстояние: 55.52 км
Маршрут: с. Медени поляни - Гатера - лесничейство Вищерица - Скребатско - Сухото - Ковачевица - Сухото

Вторият ден от пътешествието ни из необикновените Родопи започна още от ранни зори. В планината човек бързо се наспива, не знам дали заради чистия въздух или заради необикновената тишина там, но в факт. Както всеки ден започваме със сутришен тоалет, пренасяне на палатките на слънце, добра закуска, кафе и невероятното удоволствие да си сред чистотата на природата.

Ранното тръгване при спане на палатки е почти невъзможно. На сутринта от падналата роса, а може би от конденза палатките са мокри. Не е добре мокра палатка да се сгъва и прибира по редица причини - най-малкото което е, че се спарват.

Докато хапвахме по песъчливия път с покрай рекичката и няколкото дървени мостчета се изредиха хора с всякакъв тип превоз. От такива тръгнали пеша, хора с традиционното за района превозно средство (мотоциклет ИЖ), джипове, камиони, та дори и коне.

Средно-статистически към 10:00 всеки ден палатките са ни сухи и готови за сгъване. Взехме достатъчно (но не и прекалено) количество прясна студена вода и потеглихме. До самото село имаше около 500 метра, минахме покрай басейнчето, което си бяха направили хлапетата от селото, разминахме се с няколко местни люде тръгнали да работят и влязохме в селото.

Всъщност силно казано “в селото”, защото минахме само през долната махала. В края на селото видяхме двама човека (единия с ИЖ разбира се), които ни обясниха горе долу къде може да си купим хляб. Върнахме се около 200 метра, качихме едно леко баирче и минавайки покрай една къща попитахме възрастната жена къде е магазина.

Оказа се, че магазина е точно там, без надпис, без работно време. Местните си го знаят, на тех не им требе жокер. Прилична ограда, метална врата с два лъва и без решетки - там просто не се краде. Възрастната жена повика значително по-младата магазинерка, при това облечена доста шареничко. Добре беше снабден - и алкохол имаше. На нас ни трябваше само малко хляб и една бира - да си я изстудим за обяд. Разпределихме отново багажа и тръгнахме.

Пътя в началото беше черен, след това сякаш имаше малко асфалт. Добри полянки за пикник покрай рекичката, животни които необезпокоявани си пасат - идилийка. След няколко километра по питахме един човек да ни упъти. Въпреки, че бяхме с 2 карти и уж познавахме района, питахме редовно. И това е добре, тъй като не винаги нещата стоят като по картите, колкото и да са актуални. Друго си е някой местен да ти каже за състоянието на пътя и къде има вода.

Следваше едно огромно качване по път сред гората, по който явно е течала вода - пясък и коловози - изключително кофти настилка за вело-туристи. По пясъка велосипеда се орива, а коловозите затрудняват още повече нещата. Стигнахме до един разклон, на който ни бяха инструктирали да тръгнем по левия път и точно на разклона чешмичка - супер. Даже май хапнахме нещо на бързо да се подкрепим. След това отново изкачване. Отново пясък, камъни, коловози (вероятно от ИЖ-вете). Край пътя на места паркирани… познайте какво… ИЖ-ове. Даже се разминахме с един пич с ИЖ, който слизаше по енерция. На няколко километра от Черната скала (Кара кая) срещнахме отново някакви хора с камион - товареха дървен материал. Оказа се, че сме на прав път. И отново изкачване, но този път края на баира беше доста близо. Много пясъци има там ей.. като пустиня е този път, а велосипеда затъва, върти се задната гума, подпираш се от време на време с крак, тръгваш пак и предупреждаваш колегите.

Дойде така мечтаното спускане и въпреки пясъка беше приятно, но… кратко. Стигнахме до Гатера, уж горско стопанство, а всъщност една сграда, 2-ма човека покрай нея, един обор и други дребни постройки. Поспряхме малко да огледаме и продължихме. Минахме и през Вищерица - също горско стопанство, даже и полянка си намерихме, покрай една рекичка. Беше време за обяд, поизстудихме биричката, приготвихме хапванката, май и супичка си направихме (газовото котлонче върши перфектна работа). Аз даже си и полегнах - такава сянка изпуска ли се.

Кофти се тръгва, когато си си хапнал и си ударил 2-3 чаши биричка. Мъка голяма е, но няма как, трябва да се върви напред. По този път има доста чешми, а на едно място видяхме много интересно циганско селище. Едни такива къщурки само с основни греди и от всякъде борови клонки, ама това покрай Скребатско ли беше или малко преди него не помня. Спомням си само, че си карахме по този път и пред нас кон. Пасе си спокойно, обаче като ни видя, търти да бяга. Голямо гонене падна. Малко преди катуна влезе в гората - познава си местността.

Достигнахме до асфалт, минахме покрай Сухото имаше беседка, хубава чешма, място за огън със скаричка, че и насечени дърва имаше подготвени. Освежихме запасите и от вода и тръгнахме нагоре към село Ковачевица. Мисля, че от Сухото до Ковачевица бяха към 11 км, първо нагоре а после и спускане. Пътят преди селото е доста кофти и трябва да се кара внимателно. Самото село е ахритектурен резерват, къщите са каменни и като цяло е интересно да се види и пообиколи. Идеята ни беше, да си намерим подходящо място преди селото, където да се установим. Не намерихме такова. Просто нямаше добро място с вода и евентуално нещо като беседка

Влязохме в самото село, намерихме кръчмата (всъщност знаехме къде е точно) и седнахме да изпием по бира на хубава българска музика от македонския край. Пропуснах да спомена, че за разлика от с. Медени поляни, чийто местно население е от българи-мюсюлмани (помаци), Ковачевица е изцяло българско-християнско село. Разпитахме кръчмаря за удобно място за палатки, той ни каза, че по-пътя към Долно Дряново имало такова - с чешма и беседка.

Кофти тръпка, беседката намерихме, даже няколко, места за палатка - тцъ. Та с голяма мъка решихме да се върнем по баира към Ковачевица и от там отново в Сухото. Не го правете. Ако има как останете в Ковачевица на хотел. Голям зор и най-лошото е, че знаем точно колко е пътя. Друго си е човек да се надява, че ей след оня завой е “нашето място”.

Първи на Сухото пристигна Пенчо, няколко минути след него аз, а малко след това и Росен (да му е честита доцентурата - доц. д-р инж. Росен Радев - добре звучи). Беше се смрачило, а единственото добри място за палатките беше каменния под до беседката. Другото място беше доста влажно, а влагата не е хубаво нещо.

Накладохме огън, поизкъпахме се (не питайте за температурата на водата), нагласихме нещо за хапване - картофено пюре, супичка, салатка с домати и лук и разни други благинки.

Не знам дали ще успея да опиша добре обстановката, но ще пробвам. Представете си, една направена от дърво беседка с каменни плочи вместо керемиди. Представете си как една малка рекичка нежно бълбука. Дочува се и песента на щурчетата. Тъмно е, а там, в беседката свети лека светлинка, закачена на една от гредите, които крепят каменните плочи. Трима души - хапват блажено в беседката, отпиват по глътка ракия със салатка и слушат класическа музика по радио Христо Ботев. Абсолютен покой и нежна музика. Чувството е невероятно.

Така приключи, този не толкова лек ден от нашето пътешествие.

Дойде време и за първия ден от 8 дневното ни пътешествие. Ако някой се чуди защо 8, а не 9 (т.е. от събота до следващата неделя) веднага казвам. Оставихме си 1 ден аванс, за всеки случай.

Ето и малко статистика:
Изминато разстояние: 30.45 км
Общо време на каране: 3:15 часа (времето не включва почивките)
Маршрут: гара Аврамово - с. Аврамово - вр. Велийца - покрай Коритата - Бозьова - покрай Върхари - отклонение към Медени поляни някъде между Дрангов връх и вр. Шипока - поречието на р. Доспат - поляните преди с. Медени поляни.

Веднага казвам, че Дрангов връх е именуван на един от любимите ми български военни дейци полковник Борис Дрангов.

Точно в 12:40 пристигнахме на гара Аврамово - най-високата гара на Балканите (1267 м. надморска височина). Веднага след слизането, още преди да пристигне връзката на нашата теснолинейка започнахме със стягането на път. Цялата операция отне около 20 мин, в това число преобличане, посещения в местния (на гарата) санитарен възел, инсталиране на дисагите и тестването на велосипедите.

Вързах си добре (или поне така ми се струваше) нещата посредством лентите за багаж и ластиците. Тествах и как се държи колелото, да не би да не съм го балансирал добре и тръгнахме нагоре към с. Аврамово. Разстоянието ми се стори около 2-3 км, по добър асфалт, който едва в близост до селото започна да става доста разбит. Самото село е доста малко, не видяхме и кой знае какво от него, минахме покрай местната джамия където се разминахме с 2 млади помакини с малки деца. Симпатични девойки. Пропуснах да спомена, че селото е изцяло помашко. Хората се препитават от животновъдство и отглеждане на картофи. Изглежда там друго просто не вирее.

Минаваше 13:30, слънцето започна доста да препича и решихме малко да починем и да се подкрепим. Лошо впечатление ни направиха боклуците там, явно локалното население няма много голяма култура в това отношение, а не вярвам тези боклуци да са направени от туристи. След като се подкрепихме с по няколко вафли и глътка вода потеглихме нагоре.

Пътят бе доста песъчлив на моменти, което прави карането истински ад. Попадне ли на песъчлива почва задната гума започва да се орива и лесно се губи контрол. Разбира се след време се свиква, просто стискаш кормилото, въртиш педалите, задната гума върти малко на празен ход, но някак си успяваш да удържиш колелото.

Там някъде, из горите над с. Аврамово разбрах, че ластиците “паяк” които бях взел от Кауфланд са боклук. Добре че, Пенчо беше взел 4, та 2-та не му трябваха кой знае колко много, че ми ги даде. Ето това са ластици. С тях изкарах целия преход. Дълги и доста по-дебелички, съставени от 10-ина по-малки ластичета с квадратно сечение. И най-важното - със здрави куки. При мен проблема беше, че освен, че се изплъзваха от куките, ами и самите куки се изправяха. Неудобство през целият път ми направи и раницата 30 л., която все някаъде трябваше да я закрепявам. Абсолютно ненужна вещ при едно такова пътуване. За слагане на гръб и дума не може да става.

Голяма част от чешмите по пътя, за които Росен имаше информация бяха пресъхнали. Не бива да се разчита, че ще има вода. Вода имаше на самата гара Аврамво, преди и след Бозьова и преди с. Медени поляни. Само на гарата беше с нормален напор, другите едвам течаха.

След като се изкачи вр. Велийца започва слизането. Голяма скорост не може да се поддържа, основно заради пясъците, както и заради камъните, “коловозите” на пътя, тежките дисаги и т.н. Спирачките трябва да са на ниво, ръцете се изморяват доста, добре че съм с ръкавици и меки ръкохватки. Въпреки това, усещах изтръпването на пръстите.

Маршрутът е добър, но не е много подходящ за жени. Ако сте решили да се разходите с приятелката си, която не е много добре подготвена, по-добре се разходете из парка. Трудно се тика велосипед с 15-20 килограма дисаги. Тежестта е силно изнесена на зад и усилията трябва да са големи. Последното нанадолнище преди р. Доспат беше най-голямо, Росен и Пенчо слязоха първи, доста пясък, силен наклон, но реших да пробвам. Интересно преживяване. Хем се опитваш да не правиш глупости, защото не си струва да си прекъсваш пътешествието заради едно падане, хем ти е интересно дали ще успееш да слезеш без да паднеш. Слязох някак си.

На човек му трябват 2-3 часа сериозно каране с дисаги, за да свикне с тях, след което изобщо не му правят впечатление. Все е едно колелото винаги е било с дисаги. Долу, където бяха Росен и Печно вече се виждаше дефилето на р. Доспат. Прекрасна картинка- широки, зелени поляни с ниска трева, една рекичка, която се провира между тях и дървени мостчета от трупи на дървета, а отстрани борова гора - плътна и зелена.

С Пенчо тръгнахме напред, а Росен остана да поснима красотите. Минахме няколко мостчета, и видяхме, как децата от селото, са преградили реката, която иначе не е чак толкова пълноводна, за да си направят нещо като мини басейнче. Селото явно е голямо, защото имаше поне 20-ина хлапета, само момчета, явно по религиозни причини (и това село е помашко). Естествено поканиха ни да им пробваме съоръжението, но ние си търсехме чешмичката и беседката и отклонихме предложението за по-късно.

Оказа се, че още преди 500 м сме отминали и беседката и чешмата без да ги види. Изчакахме Росен пред селото, след което се върнахме там. Мястото е перфектно за палатки, почти равно, ниска трева, място за хапване и чиста студена планинска вода. Тук вече оставихме моят Drag Ontario, Кондьо (колелото на Росен) и Хачо (от Drag Hacker) да починат и “пуснахме Кидика” (разбирай радиото на GSM-а на Пенчо). Хубава, нежна рок музика на фона на абсолютната тишина и зеленина. Да не говорим за чистият въздух. Радиото се сещате кое беше, онова дето се хваща и в бункер.

Освежихме се със студената планинска вода, пуснахме газовото котлонче да си направим топла супа, наляхме по една ракийка… абсолютно блаженство. Студената ракийка след един такъв ден просто няма как да се пропусне. Прекрасно място, хубаво мезе и още по хубави хора. Рано си легнахме, но така е в планината след преход.

Ден 0-1 всъщност започва от вечерта на Ден 0, до началото на похода от Аврамово.

След като бързо се прибрах от работа (приключвам към 20:30) и още сутринта си бях приготвил целия багаж, с изключение на част от храната, която беше в хладилника, ми оставаше само да успея да сложа целия този багаж на “байка”. Задачата се оказа не много лесна, особено когато бърза човек. Както и да е.. успях някак си да закрепя всичко.

Първите метри с вече натоварения с дисаги велосипед бяха най-трудни. До тогава никога не бях карал така, и бях супер нестабилен на пътя. Наложи се да вдигна багажника максимално нагоре, за да успея да го закрепя (няколко дни по-късно разбрах, че е имало начин да го закрепя по-надолу, но това е друга тема). Като цяло центъра на тежестта е доста високо, в следствие на което при всяко малко накланяне велосипеда се усуква.

Успях някак си да стигна до ЖП гарата в Русе, където трябваше да се чакаме с Росен, видях го точно преди да пристигне влака, тъкмо си бях извадил телефона да му звъня да го питам какво става. Тъй като имахме смяна на Стара Загора, решихме да не качваме велосипедите в товарния вагон, а да ги сложим на платформата на последния вагон. Да не забравя да спомена, че “талона за превоз на велосипед” струва 2 лв. до където и да е в България. Да започна се едно разопаковане, товарене, подреждане. Винаги съм притеснен когато ме притиска времето, а влака нямаше голям престой там. Успях жестоко да си изцапам късите панталони с веригата (нямам протектор за верига), скъсах си и съвсем новата мини-чантичка за рамка, но това са бели кахъри. Важното е, че всичко е наред, напълнихме си вода, извадихме чашите и за хубавата работа (и за успокоение на нервите разбира се) ударихме по 1-2 чашки бира.

Във влака се засякохме с Ангел, тръгнал да води колегите си от фирмата малко из хубостите на България. Добра идея, лошото е, че веднъж тръгне ли човек из планините няма спиране. Все натам го дърпа. Обсъдихме текущия план за действие, както и бъдещите творчески такива. По-късно във влака се видяхме и с Биджо, тръгнали и те със Зоя на някъде “нагоре”. Той явно доста пъти е ходил из Родопите, защото беше добре запознат с тамошните местности, паланки и нравите хорски. Надявам се догодина, като ходим в Източните Родопи (да сме живи и здрави) да дойде с нас. След което, беше време за сън. Влака тръгна някъде към 22:00, а към 12:00 на следващия ден трябваше да сме в Аврамово (14 часа).

Събудихме се чак на Стара Загора, когато прикачиха вагона ни към влака за Пловдив. На Пловдив, се засякохме и с 3-тия заподозрян Пенчо от Шумен, доктор (PHD) по зооинжинерство. Май само аз не съм защитавал докторска дисертация от екипа. Та от там трябваше да хванем влака за Септември, след което след повече от час престой, да се качим на теснолинейката Септември-Аврамово. Не си спомням скоро да съм се возил на теснолинейка, а е наистина интересно, можеш спокойно да застанеш в пространството между вагончетата и да се наслаждаваш на гледките, е и на девойките които се пекат и къпят в реката, която минава близост до линията на теснолинейката.

В теснолинейката имаше всякаква паплач (в добрия смисъл на думата), от разни селяни, тръгнали с торбите, помашки семейства, германци, които явно не знаят къде се намира, разни сектанти, които раздават книжки с божите слова, група пенсионери, тръгнали на излет (и за къпини). Помашкото семейство, което видях във влака беше много интересно. Дъщерята, 16-18 годишна облечена с шарени дрехи от преди 20 години, майката - със синя работническа манта, а бащата с черен панталон, черен костюм и риза - доста добре сложен.

Още преди това Росен беше споменал, за нещо такова, но друго си е човек да го види на яве. Та лека полека, измежду скалните масиви, към 12:00 пристигнахме на гара Аврамово - най-високата гара на Балканския полуостров (1267 м.). От там започна истинското ни пътуване, но за това.. утре.

Отдавна си бях мечтал да за един такъв поход из Родопа планина - перфектното място за вело-туризъм. В по-голямата си част е доста равна, а и повечето от пътеките са достъпни за велосипеди. Проблем разбира се винаги са хората, тъй като идеята беше за 8-9 дни, а малко хора биха отделили толкова дни в едно такова начинание. Аз лично бях решил точно там да употребя половината от 10-дневната ми годишна отпуска.

Накратко: Аз, Росен Радев и господина Пенчо от Шумен, 8 дни в Западни Родопи с велосипеди.

Още май месец бяхме там с група хора, доста красиво и леко хладно през нощта в палатките, но беше приятно и нито за минутка не съжалих, че съм тръгнал. Единственият проблем тогава беше, че не бях предвидил колко точно багаж да взема, и се понатоварих доста. Всъщност, имаше и втори проблем - съвсем новите туристически обувки, които още не бях разтъпкал, но благодарение на хората с които бях тръгнал нещата се оправиха.

За това пътуване, реших да взема само най-най-необходимото: себе си, велосипеда, багажник за дисаги, дисаги, чантичка за кормило (много удобна за фотоапарата и картата), каска и ръкавици. Естествено необходими ми бяха и палатка, шалте, спален чувал, ленти за багаж, ластици за багаж, надуваема възглавница, 30 л. раница, челник, дъждобран.

Трябваше да се обърне специално внимание и на облеклото и обувките, което включваше: сандали (туристически), леки маратонки, кърпа, бельо, чорапи, полар, панталон ветровка, анцунг, тънко яке, 2 бр. къси панталонки, тениски (едната от които специално за карането).

Принадлежности - четка за зъби, паста, сапун, шамоанчета , прибори, ножка, торбички за амбалаж. Храна - суха храна за 2 дни (саламчета, кашкавал, хляб), супи на прах (имахме газово котлонче, много полезно), стафидки (дават доста сили при карането), ядки, поне 1 литър вода, ракийка 1л. кафе, сокчета.

За велосипеда комбиниран ключ, 2 резервни гуми, лепенки, лепило, аптечка, резервни накладки/калодки за спирачките. Да не пропусна и картите на източни и западни Родопи (въпреки, че обиколихме само западните), фотоапарат, пари, документи и GSM. Хубаво е поне 2-ма от екипа да имат карти.

Та това всичкото (а вероятно и други дребни неща които съм изпуснал), се събра в дисагите, като палатката, шалтето и спалния чувал си вързах над дисагите. По отношение на това закрепване и добре да спомена две неща: само с ленти за багаж нещата не стават, трябва и ластици и то от по-дебелите и по-дългите. Бях взел едно “паяче” от Кауфланд, благодарение на което багажа се изтърси 30 мин. след тръгването и се наложи да ползвам 2 ластика на едното от момчетата с които бяхме тръгнали. Другият важен момент е, че раницата (30 л.) се оказа напълно ненужна и в повечето случаи само пречеше. Първоначално си мислех, ако не ми пристигне багажника за дисаги навреме, да тръгна с някакъв малък багажник с товароносимост 8 кг, който се закрепва за колчето на седалката и освен него да взема 45 л. си раница. Щеше да е груба, ама много груба грешка. Не го правете при толкова багаж.

Идеята беше, да тръгнем от Русе за с. Аврамово, от където, при 1267 м. надморска височина да започне похода ни, но за това… утре.

След нервите които изхабих заради голямото закъснение на книгите от book-bg.com (от които всъщност пристигна само едната), си попазарувах още няколко неща от различни облайн книжарници.

knigabg.com - успях да си получа поръчаната от тях книга. Седем дни след пускането на поръчката, книгата все още не беше пристигнала. Реших да им драсна някой ред, да ги питам какво става. Книгата е съвсем прясна и трудно би се изчерпила. Отговориха ми, че е пусната на следващия ден след поръчката и би следвало да е стигнала. След проверките в пощата (на две места, тъй като се оказа изпратена като колетна пратка, а не по обичайния начин). А вината за забавянето е както в knigabg.com, така и в служителката на български пощи. От страна на knigabg.com не бяха написали целия адрес, който бях попълнил, в следствие на което служителката на български пощи явно не е успяла да се ориентира. Просто бяха пропуснали думата “партер” и името на фирмата, което не е малко, но и служителката от БП е трябвало да знае, че на този адрес освен 2 входа има и няколко офиси на фирми. Както и да е… взех си я.

Пробвах да си взема нещо и от Пингвините. След 12 дни получих мейл, че книгата не може да ми бъде доставена. Супер! Пингвините беше една доста добра книжарница в Русе, винаги отзивчиви служители и доста често имаха нови книги. Сега е точно обратното, нови книги почти няма и то с месеци (поне в моята област).

Взех си и нещичко от auction.bg, човека беше коректен, на следващия ден пристигнаха нещата. Днес пристигнаха и още 3 книги закупени чрез аукциона. И този човек беше коректен и бърз.

Взех си няколко неща и от airgroup2000.com, като начин на плащане избрах “Друго” и в полето написах “Наложен платеж”. Вече не плащам предварително, освен ако не съм 100% сигурен, че ще получа това което съм поръчал и то директно в офиса. Тук пък бях изумен от доверието, което те имат към хората. Пратиха ми всичко, но не беше с наложен платеж, а с едно любезно писмо, с което ме молят да им преведа парите за вече изпратените книжки. Хех. Докато някои те карат да им пратиш предварително парите, дори и за неща, които нямат в наличност, тук просто ти ги пращат. Веднага отскочих до пощата да си изплатя задълженията.

Наскоро се появи и една нова антикварна книжарница Хралупа.com. Поръчаната книга пристигна съгласно указания от тях срок т.е. 2 дни (с Еконт Експрес). Получих и обаждане по телефона, че са ми пратили книгата. Браво! Доставката им е безплатна до всички точки на България. Всъщност това не е много добър вариант, тъй като имайки предвид, че е включена в цената на книгата, ако си поръчаш повече от една книга си малко прецакан, можеше някаква отстъпка да правят при повече бройки - аз лично бих се възползвал.

Комунистите май са се разбързали за някъде?

Да се научи дрОгаря Първанов, че орден “Стара планина” не се дава на кой да е. Раздаде най-големия български орден са сульо и пульо.

Отдавна не бях правил ПТП с колелото, въпреки, че всеки ден карам, и то по най-натоварените улици на Русе. Днес обаче, просто явно не ми е ден.

Карам си аз от офиса към къщи, минавам центъра, целия бул. Борисова, завивам си за към бул. Мидия Енос, минавам бензиностанцията, завивам наляво и се качвам на улицата над Мидия Енос. Там както винаги има няколко бездомни псета. Рядко нападат минувачите, обикновено лаят само на 3-4 метра от теб.

Този път обаче не стана така, и двете се засилиха към мен и то доста по-настървени от предишните пъти. Видях ги на сантиметри от задната ми гума и кривнах малко. Вижда ми се съвсем нормална реакция, инстинкт за самосъхранение, когато две бездомни псета, при това не много малки се втурнат към теб.

Всичко стана толкова бързо. Точно в момента, в който обърнах глава напред, сякаш от нищото, изскочи едно такси. За моя радост (тъй като аз си бях виновен при това ПТП технически погледнато) успях бързо да си извъртя кормилото, и гумата ми удари само спойлера и калника (а може би се плъзна и по фара). Псетата разбира се, се разбягаха.

Човека от таксито видя, че няма никакви щети по колата, като изключим черната диря от гумата ми, видя също така и причината за произшествието. Имаше разбира се коментар от негова страна от рода на “Абе тия кучета няма ли кой да ги избие”. Извиних му се, разбира се.

Не сме регистрирали ПТП-то, нямаше никакви щети, а и не си струва да губим времето на полицията, както и нашето време. Нито аз съм виновен, още повече пък таксиджията.

Кой е виновен? Виновна е управата на Русе, която въпреки големите приказки за справяне с проблема с бездомните кучета, нищо не направи. Човек да го е страх да се прибира в къщи пеша или с колело. И това особено важи за моя квартал - Дружба 2, където цели глутници кучета се събират. Няколко около блока ме познават, и за сега още не сам ме гонили или хапали, но сигурно и това ще стане.

Днес, преглеждайки сайта на разширението Web Developer за Firefox, попаднах на едни добри иконки под Creative Commons (3.0). Става дума за колекцията pinvoke. Другите добри иконки под Creative Commons (2.5) са тези на famfamfam.

Оказа се, че не съм единствения с проблеми с book-bg.com. Други хора са чакали по 3-4 седмици да им пристигнат книгите и отново без отговор на формуляра за контакти и без особен успех с телефона за контакти.

Вчера проверих директно в пощата за колет на мое име и такъв нямаше. Днес пристигна колета и в него имаше само едната книга, която бях поръчал, а парите за другата бяха оставени в най-обикновен плик, вкаран между страниците на книгата. Пощенското клеймо е от 21 май, което означава, че са пратили книгите не до 2 работни дни (до 14 май) след получаване на парите (както пише в условията им), а след 8 работни дни. “Български пощи” ЕАД доставиха колета съгласно указаните срокове.

Единственото предимство на книжарницата, е че предлага някаква отстъпка (в повечето случаи около 10%), някакви промоции (с по-голяма отстъпка) и че доставката “за страната” е сравнително евтина.

Аз лично от book-bg.com повече няма да пазарувам и то не само заради неспазването на условията си за доставка, а и заради това, че оставят клиентите си в неведение по отношение на поръчката. Не е допустимо при положение, че всичко се заплаща предварително да не отговаряш на клиентите си, нито на постъпилите чрез формуляра за контакти, нито на указания телефон.