БлогЪТ на Стан

Ден 0-1 всъщност започва от вечерта на Ден 0, до началото на похода от Аврамово.

След като бързо се прибрах от работа (приключвам към 20:30) и още сутринта си бях приготвил целия багаж, с изключение на част от храната, която беше в хладилника, ми оставаше само да успея да сложа целия този багаж на “байка”. Задачата се оказа не много лесна, особено когато бърза човек. Както и да е.. успях някак си да закрепя всичко.

Първите метри с вече натоварения с дисаги велосипед бяха най-трудни. До тогава никога не бях карал така, и бях супер нестабилен на пътя. Наложи се да вдигна багажника максимално нагоре, за да успея да го закрепя (няколко дни по-късно разбрах, че е имало начин да го закрепя по-надолу, но това е друга тема). Като цяло центъра на тежестта е доста високо, в следствие на което при всяко малко накланяне велосипеда се усуква.

Успях някак си да стигна до ЖП гарата в Русе, където трябваше да се чакаме с Росен, видях го точно преди да пристигне влака, тъкмо си бях извадил телефона да му звъня да го питам какво става. Тъй като имахме смяна на Стара Загора, решихме да не качваме велосипедите в товарния вагон, а да ги сложим на платформата на последния вагон. Да не забравя да спомена, че “талона за превоз на велосипед” струва 2 лв. до където и да е в България. Да започна се едно разопаковане, товарене, подреждане. Винаги съм притеснен когато ме притиска времето, а влака нямаше голям престой там. Успях жестоко да си изцапам късите панталони с веригата (нямам протектор за верига), скъсах си и съвсем новата мини-чантичка за рамка, но това са бели кахъри. Важното е, че всичко е наред, напълнихме си вода, извадихме чашите и за хубавата работа (и за успокоение на нервите разбира се) ударихме по 1-2 чашки бира.

Във влака се засякохме с Ангел, тръгнал да води колегите си от фирмата малко из хубостите на България. Добра идея, лошото е, че веднъж тръгне ли човек из планините няма спиране. Все натам го дърпа. Обсъдихме текущия план за действие, както и бъдещите творчески такива. По-късно във влака се видяхме и с Биджо, тръгнали и те със Зоя на някъде “нагоре”. Той явно доста пъти е ходил из Родопите, защото беше добре запознат с тамошните местности, паланки и нравите хорски. Надявам се догодина, като ходим в Източните Родопи (да сме живи и здрави) да дойде с нас. След което, беше време за сън. Влака тръгна някъде към 22:00, а към 12:00 на следващия ден трябваше да сме в Аврамово (14 часа).

Събудихме се чак на Стара Загора, когато прикачиха вагона ни към влака за Пловдив. На Пловдив, се засякохме и с 3-тия заподозрян Пенчо от Шумен, доктор (PHD) по зооинжинерство. Май само аз не съм защитавал докторска дисертация от екипа. Та от там трябваше да хванем влака за Септември, след което след повече от час престой, да се качим на теснолинейката Септември-Аврамово. Не си спомням скоро да съм се возил на теснолинейка, а е наистина интересно, можеш спокойно да застанеш в пространството между вагончетата и да се наслаждаваш на гледките, е и на девойките които се пекат и къпят в реката, която минава близост до линията на теснолинейката.

В теснолинейката имаше всякаква паплач (в добрия смисъл на думата), от разни селяни, тръгнали с торбите, помашки семейства, германци, които явно не знаят къде се намира, разни сектанти, които раздават книжки с божите слова, група пенсионери, тръгнали на излет (и за къпини). Помашкото семейство, което видях във влака беше много интересно. Дъщерята, 16-18 годишна облечена с шарени дрехи от преди 20 години, майката - със синя работническа манта, а бащата с черен панталон, черен костюм и риза - доста добре сложен.

Още преди това Росен беше споменал, за нещо такова, но друго си е човек да го види на яве. Та лека полека, измежду скалните масиви, към 12:00 пристигнахме на гара Аврамово - най-високата гара на Балканския полуостров (1267 м.). От там започна истинското ни пътуване, но за това.. утре.