БлогЪТ на Стан

Дойде време и за първия ден от 8 дневното ни пътешествие. Ако някой се чуди защо 8, а не 9 (т.е. от събота до следващата неделя) веднага казвам. Оставихме си 1 ден аванс, за всеки случай.

Ето и малко статистика:
Изминато разстояние: 30.45 км
Общо време на каране: 3:15 часа (времето не включва почивките)
Маршрут: гара Аврамово - с. Аврамово - вр. Велийца - покрай Коритата - Бозьова - покрай Върхари - отклонение към Медени поляни някъде между Дрангов връх и вр. Шипока - поречието на р. Доспат - поляните преди с. Медени поляни.

Веднага казвам, че Дрангов връх е именуван на един от любимите ми български военни дейци полковник Борис Дрангов.

Точно в 12:40 пристигнахме на гара Аврамово - най-високата гара на Балканите (1267 м. надморска височина). Веднага след слизането, още преди да пристигне връзката на нашата теснолинейка започнахме със стягането на път. Цялата операция отне около 20 мин, в това число преобличане, посещения в местния (на гарата) санитарен възел, инсталиране на дисагите и тестването на велосипедите.

Вързах си добре (или поне така ми се струваше) нещата посредством лентите за багаж и ластиците. Тествах и как се държи колелото, да не би да не съм го балансирал добре и тръгнахме нагоре към с. Аврамово. Разстоянието ми се стори около 2-3 км, по добър асфалт, който едва в близост до селото започна да става доста разбит. Самото село е доста малко, не видяхме и кой знае какво от него, минахме покрай местната джамия където се разминахме с 2 млади помакини с малки деца. Симпатични девойки. Пропуснах да спомена, че селото е изцяло помашко. Хората се препитават от животновъдство и отглеждане на картофи. Изглежда там друго просто не вирее.

Минаваше 13:30, слънцето започна доста да препича и решихме малко да починем и да се подкрепим. Лошо впечатление ни направиха боклуците там, явно локалното население няма много голяма култура в това отношение, а не вярвам тези боклуци да са направени от туристи. След като се подкрепихме с по няколко вафли и глътка вода потеглихме нагоре.

Пътят бе доста песъчлив на моменти, което прави карането истински ад. Попадне ли на песъчлива почва задната гума започва да се орива и лесно се губи контрол. Разбира се след време се свиква, просто стискаш кормилото, въртиш педалите, задната гума върти малко на празен ход, но някак си успяваш да удържиш колелото.

Там някъде, из горите над с. Аврамово разбрах, че ластиците “паяк” които бях взел от Кауфланд са боклук. Добре че, Пенчо беше взел 4, та 2-та не му трябваха кой знае колко много, че ми ги даде. Ето това са ластици. С тях изкарах целия преход. Дълги и доста по-дебелички, съставени от 10-ина по-малки ластичета с квадратно сечение. И най-важното - със здрави куки. При мен проблема беше, че освен, че се изплъзваха от куките, ами и самите куки се изправяха. Неудобство през целият път ми направи и раницата 30 л., която все някаъде трябваше да я закрепявам. Абсолютно ненужна вещ при едно такова пътуване. За слагане на гръб и дума не може да става.

Голяма част от чешмите по пътя, за които Росен имаше информация бяха пресъхнали. Не бива да се разчита, че ще има вода. Вода имаше на самата гара Аврамво, преди и след Бозьова и преди с. Медени поляни. Само на гарата беше с нормален напор, другите едвам течаха.

След като се изкачи вр. Велийца започва слизането. Голяма скорост не може да се поддържа, основно заради пясъците, както и заради камъните, “коловозите” на пътя, тежките дисаги и т.н. Спирачките трябва да са на ниво, ръцете се изморяват доста, добре че съм с ръкавици и меки ръкохватки. Въпреки това, усещах изтръпването на пръстите.

Маршрутът е добър, но не е много подходящ за жени. Ако сте решили да се разходите с приятелката си, която не е много добре подготвена, по-добре се разходете из парка. Трудно се тика велосипед с 15-20 килограма дисаги. Тежестта е силно изнесена на зад и усилията трябва да са големи. Последното нанадолнище преди р. Доспат беше най-голямо, Росен и Пенчо слязоха първи, доста пясък, силен наклон, но реших да пробвам. Интересно преживяване. Хем се опитваш да не правиш глупости, защото не си струва да си прекъсваш пътешествието заради едно падане, хем ти е интересно дали ще успееш да слезеш без да паднеш. Слязох някак си.

На човек му трябват 2-3 часа сериозно каране с дисаги, за да свикне с тях, след което изобщо не му правят впечатление. Все е едно колелото винаги е било с дисаги. Долу, където бяха Росен и Печно вече се виждаше дефилето на р. Доспат. Прекрасна картинка- широки, зелени поляни с ниска трева, една рекичка, която се провира между тях и дървени мостчета от трупи на дървета, а отстрани борова гора - плътна и зелена.

С Пенчо тръгнахме напред, а Росен остана да поснима красотите. Минахме няколко мостчета, и видяхме, как децата от селото, са преградили реката, която иначе не е чак толкова пълноводна, за да си направят нещо като мини басейнче. Селото явно е голямо, защото имаше поне 20-ина хлапета, само момчета, явно по религиозни причини (и това село е помашко). Естествено поканиха ни да им пробваме съоръжението, но ние си търсехме чешмичката и беседката и отклонихме предложението за по-късно.

Оказа се, че още преди 500 м сме отминали и беседката и чешмата без да ги види. Изчакахме Росен пред селото, след което се върнахме там. Мястото е перфектно за палатки, почти равно, ниска трева, място за хапване и чиста студена планинска вода. Тук вече оставихме моят Drag Ontario, Кондьо (колелото на Росен) и Хачо (от Drag Hacker) да починат и “пуснахме Кидика” (разбирай радиото на GSM-а на Пенчо). Хубава, нежна рок музика на фона на абсолютната тишина и зеленина. Да не говорим за чистият въздух. Радиото се сещате кое беше, онова дето се хваща и в бункер.

Освежихме се със студената планинска вода, пуснахме газовото котлонче да си направим топла супа, наляхме по една ракийка… абсолютно блаженство. Студената ракийка след един такъв ден просто няма как да се пропусне. Прекрасно място, хубаво мезе и още по хубави хора. Рано си легнахме, но така е в планината след преход.