БлогЪТ на Стан

Ще ми се да разкажа една случка за Приморско. Става дума за злощастното посещение от страна на 4-ма летуващи на заведение на самия център на града.

По случай 1300 години България с Указ №2190 от 16.10.1981 година на Държавния съвет на НРБ, село Приморско е обявен за град.

Името на заведението не запомних, само ще кажа, че в дясно от него беше едно друго барче с плакат на Кабелна телевизия “СКАТ”. Та след дълго търсене на място в заведенията с добра кухня и/или обслужване (”Кума Лиса” - супер обслужване, и “Кавака” - супер скара), видяхме едно заведенийце, което изглеждаше прилично. Имаше 1-2 свободни маси а на нас ни беше писнало да обикаляме и решихме да седнем там. Разположихме се, сервитьорката дойде сравнително бързо с менютата. Оказа се, че това е първото заведение в което приготвят пържена цаца - невероятно но факт - в заведение по Черноморието да няма цаца. Избрахме си какво ще хапваме и какви бири ще пием. Оказа се, че няма BECKS и Загорка, но за сметка на това се предлага локалното пиво - Бургаско. Поръчахме 3 Каменици и 1 Шуменско. Бяхме приятно изненадани, когато бирите пристигнаха почти веднага. Но… приятните изненади свършиха до тук.

Цаците се позабавиха доста, но все пак дойдоха. Аз лично съм на мнение, че където и да си винаги трябва да опиташ локалните специалитети, а на морето това са морските деликатеси. Този път обаче бях крайно (даже по скоро безкрайно) разочарован от качеството на цацата(ако това което получихме в чинийките може да се нарече цаца) в това заведение. Освен, че беше препържена имаше ужасен вкус. Такова нещо не бях ял никога. Тук мисля, че е уместно да се спомене, че на масата нямаше салфетки, нито оливерник, нито лимонов сок (цацата беше без лимонче), нито сервитьорката се сети да ни донесе. Важно е да се спомене, че и прибори не ни донесоха. След кратка дегустация с Митко установихме, че е нужно огромно количество лимонов сок за да се претъпи поне малко “вкуса” на цацата. След кратко оглеждане за сервитьорката и опити културно да я извикаме, решихме да се самообслужим.

Сервитьорките в това заведение трябва много да са обичали обувките си. До този извод стигнах, след като през цялото време не отделяха поглед от тях. Изключено беше да ги повикаш по културен начин.

Съвсем дискретно се огледахме за лимонов сок на масите около нас и бързо съзряхме скъпоценната(и животоспасяваща) жълта бутилка на една от тях. Митко беше нашият пратеник на добра воля. Рибата плувна в лимонов сок. Спомнихме си за прекрасните мигове с цацата от “Митака” (рок клуб в Русе), която беше доста класи над бълвоча, който се опитах да ям. Спомнихме си небезизвестната идеология “Пениш се не пениш, ще те ям. Пари съм давал за теб”. Митко издържа. Аз не.

Но да не издребняваме чак толкова. Мина повече половин час а още нямаше помен от дробчетата и сърчицата, които бяхме поръчали. Е, и те дойдоха. Не дойдоха обаче приборите, не дойде и оливерника. След като учтиво помолихме сервитьорката за прибори, и те дойдоха. Тук обаче явно под прибори разбират само вилици. Аз пък бях останал с впечатлението, че когато си поръчваш дробчета и сърчица поне едно ножче трябва да има - че да не си разчекваш устата или да не късаш със зъби неопечените дреболии(такива бяха - честно, за сметка на това горе споменатата цаца беше препържена - явно тук държат много на баланса) .

Помолихме и за нож - 2 пъти - вербално. Ясно беше, че с поглед, дискретно повдигане на показалеца или мятане на ръка няма да стане нищо (спомнете си лирическото отклонение за обувките по-горе). Междувременно Гюнай помоли Дидка за вилицата й, за да я използва като нож, докато сервитьорката донесе (или докато съмне - което е по-вероятното).
Интересното тук беше, че дойде точно това което поръчахме “нож”. Грешката до известна степен беше наша, трябваше по-рано да се досетим и да поръчаме “ножове”. Но така или иначе Гюнай си беше нарязал дробчетата с вилица а и не ни се чакаше още половин час за “допълнителен” нож. Съществено е да се припомни за липсата на салфетки на масата а също така и да се добави, че тези които бяха донесени с вилиците бяха всъщност 1/4 салфетки.

Няма да споменавам, колко бързо след като приключихме си тръгнахме. Обсъждането на бакшиш сметнахме за богохулство или най-малко за неуместно.

Накрая, за да не остане читателят с лоши чувства, ще спомена, че има две прекрасни заведения, които споменах по-горе - “Кума Лиса” и “Кавака”. “Кума Лиса” има прекрасно обслужване и храната не е лоша. На “Кавака” пък скарата е превъзходна а обслужването на ниво.