БлогЪТ на Стан

Ден 3: 17 септември 2008
Изминато разстояние: 42.8 км
Общо време на каране: 3:47
Маршрут: Сухото - Пушката - Беслет - Ранча - Стойчовото - гр. Сърница - яз. Доспат

Станахме както обикновено към 9 и веднага оставихме палатките на слънце, за да изсъхнат от росата. Винаги оставяйте палатките си да изсъхнат, най малкото заради кофти миризмата която може да осетите при последващо разпъване, ако се приберат мокри. Стандартната процедура по пиене на сутришно кафе, закуска, стягане на багажа, пълнене на прясна вода и т.н.

Не знам дали в предишните дни обясних, но най-удобно вело-дисагите се закрепят с ластици с куки. Има ги в повечето магазини за вело/авто части, струват по 1.50 лв, иначе са безценни. Просто дисагите на Ташев са така направени, че без 2 допълнителни ластика не може да се кара. За другите модели не знам, но подозирам, че и при тях нещата няма да са по-различни.

Към 9:50 вече бяхме напълно готови и буквално секунда преди да тръгнем, Росен установи, че болта, който държи багажника за ухото на рамката е паднал. Оказа се, че още предния ден претраквало нещо, но едва сега го е забелязал. Просто не ми се мисли, какво щеше да стане ако стърчащата част беше влязла по-сериозно в спиците. При спускане към Сухото със скорост над 50 км/ч ефекта щеше да е меко казано катастрофален.

В този момент разбрахме, че сме забравили клещите… кофти. Резервен болт и гайка имахме, успяхме с пръсти да ги завием колкото можем, след което ги облепихме с лейкопласт за да не се развива гайката. Първоначално карах след него, за да гледам да не се изгуби и този болт, но след няколко километра се уверихме, че всичко е ок. Лейкопласта издържа през цялото пътуване.

Следващата дестинация беше Пушката и на около 6.6 км (от Сухото - км. ги давам от началната точка винаги) стигнахме до Беслет. Това е някакво горско стопанство. Гледат едър рогат добитък, има яки пасбища и съответно гледки за снимане. Предложиха ни кафе, но вече бяхме пили, а и сме в самото начало на пътуването. Някъде към 12 км. имаше чешма, а след около 15:6 км стигнахме до Ранча. Нищо особено, един човек, няколко сгради и това е. Май говеда гледаха и там. Пътя от Беслет до Ранча е доста живописен - борови гори, поточета, малки изкачвания и слизания.

От Ранча към Стойчовото е само слизане, по изключително гадни каманаци. Заболяват те ръцете да стискаш кормилото, още повече, че си с 15 км. дисаги. на 17.6 км чешмичка, а на 20:50 км имаше една яка чешма, с 4 чучурчета и пейка до нея, където спряхме да хапнем. Беше време сериозно да се подкрепим.

Стойчовото не знам махала ли е или просто местност. Бързо стигнахме до него, а от там хванахме пътя за гр. Сърница. Хубаво шосе, от ляво и от дясно прекрасни борови гори, полянки. Красиво е дори и през сепрември. След цял ден качване и слизане, през пясък, каманаци и всякаква друга настилка шосето ни дойде много добре.

Сърница е помашко градче, имат си 3 джамийки, не успях да го видя цялото, но от това което видях, мога да кажа, че е доста спретнато и чистичко. От там си взехме разни продукти. Малко домати, краставици, хляб и бира. И по един сладолед изядохме и след кратка почивка потеглихме към язовира.

Язовир Доспат не е никак малък, предполагам около 15 км е дългичък. На нас ни трябваше някаква чешмичка (ракията е хубаво да се пие студена все пак) и равна полянка за палатките. Пътят покрай язовира (от другата страна на Сърница) е нормален третокласен път и не е асфалтиран. Едва като се наближи Доспат става асфалтиран, а и има доста повече беседки и е доста по чисто. Хубавите места покрай язовира вече бяха заети, но към средата успяхме да си намерим нещо, което да ни върши работа. Много боклуци имаше по целия път. Явно се чисти само от средата до Доспат, а от страната към Сърница беше пълно с боклуци.

Намерихме подходящо място, разпънахме палатките, лек дъждец запръска, но бързо отмина. Успяхме да се поизмием на чешмата, въпреки меката вода, да не говорим за температурата й. Бутилката ракия се беше поизпотила доста. Направихме си малко супичка с газовия котлон, направихме си и шопската салата и заседнахме на ракийка и тиха музичка от “Кидика”. Анализирахме и днешният ден, както и направихме планове за утре.

А утрешният ден, щеше да ни донесе доста изненади…

Ден 2: 16 септември 2008
Изминато разстояние: 55.52 км
Маршрут: с. Медени поляни - Гатера - лесничейство Вищерица - Скребатско - Сухото - Ковачевица - Сухото

Вторият ден от пътешествието ни из необикновените Родопи започна още от ранни зори. В планината човек бързо се наспива, не знам дали заради чистия въздух или заради необикновената тишина там, но в факт. Както всеки ден започваме със сутришен тоалет, пренасяне на палатките на слънце, добра закуска, кафе и невероятното удоволствие да си сред чистотата на природата.

Ранното тръгване при спане на палатки е почти невъзможно. На сутринта от падналата роса, а може би от конденза палатките са мокри. Не е добре мокра палатка да се сгъва и прибира по редица причини - най-малкото което е, че се спарват.

Докато хапвахме по песъчливия път с покрай рекичката и няколкото дървени мостчета се изредиха хора с всякакъв тип превоз. От такива тръгнали пеша, хора с традиционното за района превозно средство (мотоциклет ИЖ), джипове, камиони, та дори и коне.

Средно-статистически към 10:00 всеки ден палатките са ни сухи и готови за сгъване. Взехме достатъчно (но не и прекалено) количество прясна студена вода и потеглихме. До самото село имаше около 500 метра, минахме покрай басейнчето, което си бяха направили хлапетата от селото, разминахме се с няколко местни люде тръгнали да работят и влязохме в селото.

Всъщност силно казано “в селото”, защото минахме само през долната махала. В края на селото видяхме двама човека (единия с ИЖ разбира се), които ни обясниха горе долу къде може да си купим хляб. Върнахме се около 200 метра, качихме едно леко баирче и минавайки покрай една къща попитахме възрастната жена къде е магазина.

Оказа се, че магазина е точно там, без надпис, без работно време. Местните си го знаят, на тех не им требе жокер. Прилична ограда, метална врата с два лъва и без решетки - там просто не се краде. Възрастната жена повика значително по-младата магазинерка, при това облечена доста шареничко. Добре беше снабден - и алкохол имаше. На нас ни трябваше само малко хляб и една бира - да си я изстудим за обяд. Разпределихме отново багажа и тръгнахме.

Пътя в началото беше черен, след това сякаш имаше малко асфалт. Добри полянки за пикник покрай рекичката, животни които необезпокоявани си пасат - идилийка. След няколко километра по питахме един човек да ни упъти. Въпреки, че бяхме с 2 карти и уж познавахме района, питахме редовно. И това е добре, тъй като не винаги нещата стоят като по картите, колкото и да са актуални. Друго си е някой местен да ти каже за състоянието на пътя и къде има вода.

Следваше едно огромно качване по път сред гората, по който явно е течала вода - пясък и коловози - изключително кофти настилка за вело-туристи. По пясъка велосипеда се орива, а коловозите затрудняват още повече нещата. Стигнахме до един разклон, на който ни бяха инструктирали да тръгнем по левия път и точно на разклона чешмичка - супер. Даже май хапнахме нещо на бързо да се подкрепим. След това отново изкачване. Отново пясък, камъни, коловози (вероятно от ИЖ-вете). Край пътя на места паркирани… познайте какво… ИЖ-ове. Даже се разминахме с един пич с ИЖ, който слизаше по енерция. На няколко километра от Черната скала (Кара кая) срещнахме отново някакви хора с камион - товареха дървен материал. Оказа се, че сме на прав път. И отново изкачване, но този път края на баира беше доста близо. Много пясъци има там ей.. като пустиня е този път, а велосипеда затъва, върти се задната гума, подпираш се от време на време с крак, тръгваш пак и предупреждаваш колегите.

Дойде така мечтаното спускане и въпреки пясъка беше приятно, но… кратко. Стигнахме до Гатера, уж горско стопанство, а всъщност една сграда, 2-ма човека покрай нея, един обор и други дребни постройки. Поспряхме малко да огледаме и продължихме. Минахме и през Вищерица - също горско стопанство, даже и полянка си намерихме, покрай една рекичка. Беше време за обяд, поизстудихме биричката, приготвихме хапванката, май и супичка си направихме (газовото котлонче върши перфектна работа). Аз даже си и полегнах - такава сянка изпуска ли се.

Кофти се тръгва, когато си си хапнал и си ударил 2-3 чаши биричка. Мъка голяма е, но няма как, трябва да се върви напред. По този път има доста чешми, а на едно място видяхме много интересно циганско селище. Едни такива къщурки само с основни греди и от всякъде борови клонки, ама това покрай Скребатско ли беше или малко преди него не помня. Спомням си само, че си карахме по този път и пред нас кон. Пасе си спокойно, обаче като ни видя, търти да бяга. Голямо гонене падна. Малко преди катуна влезе в гората - познава си местността.

Достигнахме до асфалт, минахме покрай Сухото имаше беседка, хубава чешма, място за огън със скаричка, че и насечени дърва имаше подготвени. Освежихме запасите и от вода и тръгнахме нагоре към село Ковачевица. Мисля, че от Сухото до Ковачевица бяха към 11 км, първо нагоре а после и спускане. Пътят преди селото е доста кофти и трябва да се кара внимателно. Самото село е ахритектурен резерват, къщите са каменни и като цяло е интересно да се види и пообиколи. Идеята ни беше, да си намерим подходящо място преди селото, където да се установим. Не намерихме такова. Просто нямаше добро място с вода и евентуално нещо като беседка

Влязохме в самото село, намерихме кръчмата (всъщност знаехме къде е точно) и седнахме да изпием по бира на хубава българска музика от македонския край. Пропуснах да спомена, че за разлика от с. Медени поляни, чийто местно население е от българи-мюсюлмани (помаци), Ковачевица е изцяло българско-християнско село. Разпитахме кръчмаря за удобно място за палатки, той ни каза, че по-пътя към Долно Дряново имало такова - с чешма и беседка.

Кофти тръпка, беседката намерихме, даже няколко, места за палатка - тцъ. Та с голяма мъка решихме да се върнем по баира към Ковачевица и от там отново в Сухото. Не го правете. Ако има как останете в Ковачевица на хотел. Голям зор и най-лошото е, че знаем точно колко е пътя. Друго си е човек да се надява, че ей след оня завой е “нашето място”.

Първи на Сухото пристигна Пенчо, няколко минути след него аз, а малко след това и Росен (да му е честита доцентурата - доц. д-р инж. Росен Радев - добре звучи). Беше се смрачило, а единственото добри място за палатките беше каменния под до беседката. Другото място беше доста влажно, а влагата не е хубаво нещо.

Накладохме огън, поизкъпахме се (не питайте за температурата на водата), нагласихме нещо за хапване - картофено пюре, супичка, салатка с домати и лук и разни други благинки.

Не знам дали ще успея да опиша добре обстановката, но ще пробвам. Представете си, една направена от дърво беседка с каменни плочи вместо керемиди. Представете си как една малка рекичка нежно бълбука. Дочува се и песента на щурчетата. Тъмно е, а там, в беседката свети лека светлинка, закачена на една от гредите, които крепят каменните плочи. Трима души - хапват блажено в беседката, отпиват по глътка ракия със салатка и слушат класическа музика по радио Христо Ботев. Абсолютен покой и нежна музика. Чувството е невероятно.

Така приключи, този не толкова лек ден от нашето пътешествие.

По предложение на Здравко (ако имаше блог и линк щях да му сложа), решихме да се разходим до Гюргево с велосипедите. Проучих въпроса и се оказа, че преминаването на границата с велосипед по Дунав Мост е разрешено и безплатно. На мен това на практика ми е първото излизане от България и не ми трябваше много време за убеждаване.

До последният момент не се знаеше кой точно ще идва, но така е най-интересно. Вчера през нощта мярнах Роско в ICQ и го поканих и него. “Навих” си GSM-а за 8 и легнах. Уговорката беше в 11 пред Университета. Часовника звънна, аз нещо не си бях доспал и го “навих” отново, но този път за 9 часа. Не съм много убеден той ли не звънна или аз не го чух, но успях да се събудя едва в 10:20. Лошо. Имах планове да хапна, да си наглася багажа да си прегледам колелото (вечерта му инсталирах вело PC-то) и да мина през някой change, за да си обменя малко леи, да пия едно кафе и т.н. Да, ама не. Ставам, поглеждам часовника и мъка мъка - 10:20, набързо нахвърлям в раницата нещицата за колелото, дъждобран, якенце, напълних и малко вода, набързо една сутришна хигиена и стана 10:35 (а пътят до Университета е точно 20 мин, ако не ме отнесе някой). Минавам набързо през магазина за някой и друг кроасан и потеглих надолу.

Слизам аз по “цар Освободител” и телефона звъни. Роско: “Айде бе, кво става идваш ли… помпа имаш ли” и т.н. Обясних му, че до 10-15 мин. съм там.

Групата се оказа: Аз, Здравко, Мимката, Веско, Роско и Радо(с когото днес се запознах, но ми беше познат като физиономия - нормално - програмист) . Имаше още няколко човека, които евентуално можели да дойдат, но след като в 11:15 още ги нямаше решихме, че са се отказали. Потеглихме.

От българската страна срещнахме някакъв полицай познат на Здравко, полафиха малко и продължихме по моста. Всъщност проверката на документите (лични карти) се осъществява от другата страна на моста (и в двете посоки;)).

Ето ни на моста. Много ламарина много нещо и много тясно. Трудно се разминават 2 тира и велосипедист. Има и някакви тесни ленти и от двете страни, но надали са за пешеходци - не е позволено преминаването на такива, до колкото си спомням. Другото кофти на моста (казах ли, че е тесен?) се оказаха едни капаци за шахти, чийто отвори бяха доста широкички и велосипед с по-тънки гуми може да има проблем с преминаването. Забелязах, че някои от нас ги преминават под ъгли, други ги минават със скок. Както и да е… преживява се.

Стигнахме до митницата от румънската страна. Доста тирове чакаха там, но нашият “коловоз” беше свободен. Интересното тук е, че има ленти за различните типове превозни средства, но за велосипедисти нямаше (или поне картинки не видяхме). Ний не сме ли хора? Та заставаме там, за проверка на документите и 5-6 митничаря се накамариха. Българи и румънци. В общи линии манталитета на митничарите и същият като на полицаите. Изтърпяхме естествено коментарите и закачките им. Стояхме там не повече от 1 мин, което ми се струва доста малко. Явно са оптимизирали процедурата. Дадоха ни и един добър съвет - да не излизаме извън Гюргево, понеже може да ни направят проблем тамошните полицаи заради не изрядността на някои велосипеди - каски, жилетки и т.н.

Първите ми впечатления от Гюргево не бяха много добри. Мизерията в покрайнините е същата като в покрайнините на Русе. В крайните квартали блоковете бяха типичните комунистически кутийки, които могат да се видят в крайните квартали и на Русе. С навлизането към центъра обаче, нещата се променят, като това не направи впечатление само на мен. Гюргево всъщност е нещо като областен град с население около 70 000 души.

Направи ми впечатление, че пътното платно е доста по-добре маркирано отколкото в Русе, и самият град е доста по-чист. Добро впечатление правят и приветливите паркове. Също така си пролича, че участниците в движението държат на правилника(за движение по пътищата), повече от тези у нас.

Поразходихме се съвсем малко в града и решихме да си намерим някакво заведенийце, където да пием по една румънска бира. Там заведенията на открито явно са кът или пък ние не търсим на правилното място. Та влязохме в един парк и си намерихме едно идеално заведение, близо до брега на Дунав. Виждаше се и Русе от там. Цените също бяха нормални. Имаше бири по 3/4/5 леи (разбирай 1.80/2.40/3 лева). Почакахме малко, докато се поуспокоим и настаним и сервитьорката дойде и ни даде някакво меню. Хубавото е, че бяхме дошли за бира и доста лесно се ориентирахме по менюто. Ако трябваше да си поръчваме нещо друго щеше да стане доста по-забавно. Та за по-лесно се избрахме по една бира Silva. Идва сервитьорката, и се оказва, че не знае и грам английски. Не знам как точно и обяснихме “6 бири Silva”, но ни разбра. Та носи сервитьорката бирите на един поднос, естествено говореше разни неща на румънски, ама ние и дума не знаем. Разбрахме, че ни пита дали искаме чаши за бирите, и след като Радо въпросително я попита “glasses?”, тя каза “da, pahare”. Втората дума, която научихме на румънски беше pahare-чаша (Първата разбира се беше bere-бира, от менюто;)). Персонално разля бирите по чашите и на всеки казваше “заповайдайте” (или поне така си мислим). Изкара си бакшиша девойката. Доволни сме.

Имахме и близки срещи с местната “луда”, която всъщност можеше и просекиня да беше, но дрехите и посказваха, че поне пари за прах за пране имаше. Опитахме на английски, но тя си переше на румънски и така 2-3 минути досажда и изчезна.

Заоблачи се, задуха лек ветрец - “дъжд” помислихме си ние, “хора” помисли си дъждът. Станахме от заведението, и си намерихме една симпатична пейчица под едно дърво за да хапнем. Аз не бях закусвал, а и другите имаха по нещичко за хапване. 2-та кроасана ми дойдоха много добре. Тръгнахме. Заваля. Леко.

На връщане нищо особено, леки възможности за произшествие от страна на Роско, който има доста опит в тази насока, а и е предразположен към такива събития. Изглежда от митницата до самия град сме минали по грешен път, защото трябваше да се вдига бариера за да минем, но човека беше доста добронамерен и ни я вдигна и за на връщане. Следващият път трябва да пробваме да намерим истинския път

Проверката на картите на връщане мина също толкова бързо колкото и на отиване. Оказа се, че единият митничар е познат на мимката :). Доволни сме. В чест на това пихме по едно шуменско в Русе.

В крайна сметка съм много доволен. Границата се преминава само с лична карта, Гюргево е хубаво и приятно място за разходка. Единствено не ми хареса, че е трудно да намериш човек, който говори английски, но това се преглъща. Следващият път с разговорник и карта(каквато в Русе не успях да намеря, имаше на Испания, Сърбия, Италия, Испания, но на Румъния - не!).

Разходете се, ще ви хареса