БлогЪТ на Стан

По предложение на Здравко (ако имаше блог и линк щях да му сложа), решихме да се разходим до Гюргево с велосипедите. Проучих въпроса и се оказа, че преминаването на границата с велосипед по Дунав Мост е разрешено и безплатно. На мен това на практика ми е първото излизане от България и не ми трябваше много време за убеждаване.

До последният момент не се знаеше кой точно ще идва, но така е най-интересно. Вчера през нощта мярнах Роско в ICQ и го поканих и него. “Навих” си GSM-а за 8 и легнах. Уговорката беше в 11 пред Университета. Часовника звънна, аз нещо не си бях доспал и го “навих” отново, но този път за 9 часа. Не съм много убеден той ли не звънна или аз не го чух, но успях да се събудя едва в 10:20. Лошо. Имах планове да хапна, да си наглася багажа да си прегледам колелото (вечерта му инсталирах вело PC-то) и да мина през някой change, за да си обменя малко леи, да пия едно кафе и т.н. Да, ама не. Ставам, поглеждам часовника и мъка мъка - 10:20, набързо нахвърлям в раницата нещицата за колелото, дъждобран, якенце, напълних и малко вода, набързо една сутришна хигиена и стана 10:35 (а пътят до Университета е точно 20 мин, ако не ме отнесе някой). Минавам набързо през магазина за някой и друг кроасан и потеглих надолу.

Слизам аз по “цар Освободител” и телефона звъни. Роско: “Айде бе, кво става идваш ли… помпа имаш ли” и т.н. Обясних му, че до 10-15 мин. съм там.

Групата се оказа: Аз, Здравко, Мимката, Веско, Роско и Радо(с когото днес се запознах, но ми беше познат като физиономия - нормално - програмист) . Имаше още няколко човека, които евентуално можели да дойдат, но след като в 11:15 още ги нямаше решихме, че са се отказали. Потеглихме.

От българската страна срещнахме някакъв полицай познат на Здравко, полафиха малко и продължихме по моста. Всъщност проверката на документите (лични карти) се осъществява от другата страна на моста (и в двете посоки;)).

Ето ни на моста. Много ламарина много нещо и много тясно. Трудно се разминават 2 тира и велосипедист. Има и някакви тесни ленти и от двете страни, но надали са за пешеходци - не е позволено преминаването на такива, до колкото си спомням. Другото кофти на моста (казах ли, че е тесен?) се оказаха едни капаци за шахти, чийто отвори бяха доста широкички и велосипед с по-тънки гуми може да има проблем с преминаването. Забелязах, че някои от нас ги преминават под ъгли, други ги минават със скок. Както и да е… преживява се.

Стигнахме до митницата от румънската страна. Доста тирове чакаха там, но нашият “коловоз” беше свободен. Интересното тук е, че има ленти за различните типове превозни средства, но за велосипедисти нямаше (или поне картинки не видяхме). Ний не сме ли хора? Та заставаме там, за проверка на документите и 5-6 митничаря се накамариха. Българи и румънци. В общи линии манталитета на митничарите и същият като на полицаите. Изтърпяхме естествено коментарите и закачките им. Стояхме там не повече от 1 мин, което ми се струва доста малко. Явно са оптимизирали процедурата. Дадоха ни и един добър съвет - да не излизаме извън Гюргево, понеже може да ни направят проблем тамошните полицаи заради не изрядността на някои велосипеди - каски, жилетки и т.н.

Първите ми впечатления от Гюргево не бяха много добри. Мизерията в покрайнините е същата като в покрайнините на Русе. В крайните квартали блоковете бяха типичните комунистически кутийки, които могат да се видят в крайните квартали и на Русе. С навлизането към центъра обаче, нещата се променят, като това не направи впечатление само на мен. Гюргево всъщност е нещо като областен град с население около 70 000 души.

Направи ми впечатление, че пътното платно е доста по-добре маркирано отколкото в Русе, и самият град е доста по-чист. Добро впечатление правят и приветливите паркове. Също така си пролича, че участниците в движението държат на правилника(за движение по пътищата), повече от тези у нас.

Поразходихме се съвсем малко в града и решихме да си намерим някакво заведенийце, където да пием по една румънска бира. Там заведенията на открито явно са кът или пък ние не търсим на правилното място. Та влязохме в един парк и си намерихме едно идеално заведение, близо до брега на Дунав. Виждаше се и Русе от там. Цените също бяха нормални. Имаше бири по 3/4/5 леи (разбирай 1.80/2.40/3 лева). Почакахме малко, докато се поуспокоим и настаним и сервитьорката дойде и ни даде някакво меню. Хубавото е, че бяхме дошли за бира и доста лесно се ориентирахме по менюто. Ако трябваше да си поръчваме нещо друго щеше да стане доста по-забавно. Та за по-лесно се избрахме по една бира Silva. Идва сервитьорката, и се оказва, че не знае и грам английски. Не знам как точно и обяснихме “6 бири Silva”, но ни разбра. Та носи сервитьорката бирите на един поднос, естествено говореше разни неща на румънски, ама ние и дума не знаем. Разбрахме, че ни пита дали искаме чаши за бирите, и след като Радо въпросително я попита “glasses?”, тя каза “da, pahare”. Втората дума, която научихме на румънски беше pahare-чаша (Първата разбира се беше bere-бира, от менюто;)). Персонално разля бирите по чашите и на всеки казваше “заповайдайте” (или поне така си мислим). Изкара си бакшиша девойката. Доволни сме.

Имахме и близки срещи с местната “луда”, която всъщност можеше и просекиня да беше, но дрехите и посказваха, че поне пари за прах за пране имаше. Опитахме на английски, но тя си переше на румънски и така 2-3 минути досажда и изчезна.

Заоблачи се, задуха лек ветрец - “дъжд” помислихме си ние, “хора” помисли си дъждът. Станахме от заведението, и си намерихме една симпатична пейчица под едно дърво за да хапнем. Аз не бях закусвал, а и другите имаха по нещичко за хапване. 2-та кроасана ми дойдоха много добре. Тръгнахме. Заваля. Леко.

На връщане нищо особено, леки възможности за произшествие от страна на Роско, който има доста опит в тази насока, а и е предразположен към такива събития. Изглежда от митницата до самия град сме минали по грешен път, защото трябваше да се вдига бариера за да минем, но човека беше доста добронамерен и ни я вдигна и за на връщане. Следващият път трябва да пробваме да намерим истинския път

Проверката на картите на връщане мина също толкова бързо колкото и на отиване. Оказа се, че единият митничар е познат на мимката :). Доволни сме. В чест на това пихме по едно шуменско в Русе.

В крайна сметка съм много доволен. Границата се преминава само с лична карта, Гюргево е хубаво и приятно място за разходка. Единствено не ми хареса, че е трудно да намериш човек, който говори английски, но това се преглъща. Следващият път с разговорник и карта(каквато в Русе не успях да намеря, имаше на Испания, Сърбия, Италия, Испания, но на Румъния - не!).

Разходете се, ще ви хареса