БлогЪТ на Стан

Дойде време и за първия ден от 8 дневното ни пътешествие. Ако някой се чуди защо 8, а не 9 (т.е. от събота до следващата неделя) веднага казвам. Оставихме си 1 ден аванс, за всеки случай.

Ето и малко статистика:
Изминато разстояние: 30.45 км
Общо време на каране: 3:15 часа (времето не включва почивките)
Маршрут: гара Аврамово - с. Аврамово - вр. Велийца - покрай Коритата - Бозьова - покрай Върхари - отклонение към Медени поляни някъде между Дрангов връх и вр. Шипока - поречието на р. Доспат - поляните преди с. Медени поляни.

Веднага казвам, че Дрангов връх е именуван на един от любимите ми български военни дейци полковник Борис Дрангов.

Точно в 12:40 пристигнахме на гара Аврамово - най-високата гара на Балканите (1267 м. надморска височина). Веднага след слизането, още преди да пристигне връзката на нашата теснолинейка започнахме със стягането на път. Цялата операция отне около 20 мин, в това число преобличане, посещения в местния (на гарата) санитарен възел, инсталиране на дисагите и тестването на велосипедите.

Вързах си добре (или поне така ми се струваше) нещата посредством лентите за багаж и ластиците. Тествах и как се държи колелото, да не би да не съм го балансирал добре и тръгнахме нагоре към с. Аврамово. Разстоянието ми се стори около 2-3 км, по добър асфалт, който едва в близост до селото започна да става доста разбит. Самото село е доста малко, не видяхме и кой знае какво от него, минахме покрай местната джамия където се разминахме с 2 млади помакини с малки деца. Симпатични девойки. Пропуснах да спомена, че селото е изцяло помашко. Хората се препитават от животновъдство и отглеждане на картофи. Изглежда там друго просто не вирее.

Минаваше 13:30, слънцето започна доста да препича и решихме малко да починем и да се подкрепим. Лошо впечатление ни направиха боклуците там, явно локалното население няма много голяма култура в това отношение, а не вярвам тези боклуци да са направени от туристи. След като се подкрепихме с по няколко вафли и глътка вода потеглихме нагоре.

Пътят бе доста песъчлив на моменти, което прави карането истински ад. Попадне ли на песъчлива почва задната гума започва да се орива и лесно се губи контрол. Разбира се след време се свиква, просто стискаш кормилото, въртиш педалите, задната гума върти малко на празен ход, но някак си успяваш да удържиш колелото.

Там някъде, из горите над с. Аврамово разбрах, че ластиците “паяк” които бях взел от Кауфланд са боклук. Добре че, Пенчо беше взел 4, та 2-та не му трябваха кой знае колко много, че ми ги даде. Ето това са ластици. С тях изкарах целия преход. Дълги и доста по-дебелички, съставени от 10-ина по-малки ластичета с квадратно сечение. И най-важното - със здрави куки. При мен проблема беше, че освен, че се изплъзваха от куките, ами и самите куки се изправяха. Неудобство през целият път ми направи и раницата 30 л., която все някаъде трябваше да я закрепявам. Абсолютно ненужна вещ при едно такова пътуване. За слагане на гръб и дума не може да става.

Голяма част от чешмите по пътя, за които Росен имаше информация бяха пресъхнали. Не бива да се разчита, че ще има вода. Вода имаше на самата гара Аврамво, преди и след Бозьова и преди с. Медени поляни. Само на гарата беше с нормален напор, другите едвам течаха.

След като се изкачи вр. Велийца започва слизането. Голяма скорост не може да се поддържа, основно заради пясъците, както и заради камъните, “коловозите” на пътя, тежките дисаги и т.н. Спирачките трябва да са на ниво, ръцете се изморяват доста, добре че съм с ръкавици и меки ръкохватки. Въпреки това, усещах изтръпването на пръстите.

Маршрутът е добър, но не е много подходящ за жени. Ако сте решили да се разходите с приятелката си, която не е много добре подготвена, по-добре се разходете из парка. Трудно се тика велосипед с 15-20 килограма дисаги. Тежестта е силно изнесена на зад и усилията трябва да са големи. Последното нанадолнище преди р. Доспат беше най-голямо, Росен и Пенчо слязоха първи, доста пясък, силен наклон, но реших да пробвам. Интересно преживяване. Хем се опитваш да не правиш глупости, защото не си струва да си прекъсваш пътешествието заради едно падане, хем ти е интересно дали ще успееш да слезеш без да паднеш. Слязох някак си.

На човек му трябват 2-3 часа сериозно каране с дисаги, за да свикне с тях, след което изобщо не му правят впечатление. Все е едно колелото винаги е било с дисаги. Долу, където бяха Росен и Печно вече се виждаше дефилето на р. Доспат. Прекрасна картинка- широки, зелени поляни с ниска трева, една рекичка, която се провира между тях и дървени мостчета от трупи на дървета, а отстрани борова гора - плътна и зелена.

С Пенчо тръгнахме напред, а Росен остана да поснима красотите. Минахме няколко мостчета, и видяхме, как децата от селото, са преградили реката, която иначе не е чак толкова пълноводна, за да си направят нещо като мини басейнче. Селото явно е голямо, защото имаше поне 20-ина хлапета, само момчета, явно по религиозни причини (и това село е помашко). Естествено поканиха ни да им пробваме съоръжението, но ние си търсехме чешмичката и беседката и отклонихме предложението за по-късно.

Оказа се, че още преди 500 м сме отминали и беседката и чешмата без да ги види. Изчакахме Росен пред селото, след което се върнахме там. Мястото е перфектно за палатки, почти равно, ниска трева, място за хапване и чиста студена планинска вода. Тук вече оставихме моят Drag Ontario, Кондьо (колелото на Росен) и Хачо (от Drag Hacker) да починат и “пуснахме Кидика” (разбирай радиото на GSM-а на Пенчо). Хубава, нежна рок музика на фона на абсолютната тишина и зеленина. Да не говорим за чистият въздух. Радиото се сещате кое беше, онова дето се хваща и в бункер.

Освежихме се със студената планинска вода, пуснахме газовото котлонче да си направим топла супа, наляхме по една ракийка… абсолютно блаженство. Студената ракийка след един такъв ден просто няма как да се пропусне. Прекрасно място, хубаво мезе и още по хубави хора. Рано си легнахме, но така е в планината след преход.

Ден 0-1 всъщност започва от вечерта на Ден 0, до началото на похода от Аврамово.

След като бързо се прибрах от работа (приключвам към 20:30) и още сутринта си бях приготвил целия багаж, с изключение на част от храната, която беше в хладилника, ми оставаше само да успея да сложа целия този багаж на “байка”. Задачата се оказа не много лесна, особено когато бърза човек. Както и да е.. успях някак си да закрепя всичко.

Първите метри с вече натоварения с дисаги велосипед бяха най-трудни. До тогава никога не бях карал така, и бях супер нестабилен на пътя. Наложи се да вдигна багажника максимално нагоре, за да успея да го закрепя (няколко дни по-късно разбрах, че е имало начин да го закрепя по-надолу, но това е друга тема). Като цяло центъра на тежестта е доста високо, в следствие на което при всяко малко накланяне велосипеда се усуква.

Успях някак си да стигна до ЖП гарата в Русе, където трябваше да се чакаме с Росен, видях го точно преди да пристигне влака, тъкмо си бях извадил телефона да му звъня да го питам какво става. Тъй като имахме смяна на Стара Загора, решихме да не качваме велосипедите в товарния вагон, а да ги сложим на платформата на последния вагон. Да не забравя да спомена, че “талона за превоз на велосипед” струва 2 лв. до където и да е в България. Да започна се едно разопаковане, товарене, подреждане. Винаги съм притеснен когато ме притиска времето, а влака нямаше голям престой там. Успях жестоко да си изцапам късите панталони с веригата (нямам протектор за верига), скъсах си и съвсем новата мини-чантичка за рамка, но това са бели кахъри. Важното е, че всичко е наред, напълнихме си вода, извадихме чашите и за хубавата работа (и за успокоение на нервите разбира се) ударихме по 1-2 чашки бира.

Във влака се засякохме с Ангел, тръгнал да води колегите си от фирмата малко из хубостите на България. Добра идея, лошото е, че веднъж тръгне ли човек из планините няма спиране. Все натам го дърпа. Обсъдихме текущия план за действие, както и бъдещите творчески такива. По-късно във влака се видяхме и с Биджо, тръгнали и те със Зоя на някъде “нагоре”. Той явно доста пъти е ходил из Родопите, защото беше добре запознат с тамошните местности, паланки и нравите хорски. Надявам се догодина, като ходим в Източните Родопи (да сме живи и здрави) да дойде с нас. След което, беше време за сън. Влака тръгна някъде към 22:00, а към 12:00 на следващия ден трябваше да сме в Аврамово (14 часа).

Събудихме се чак на Стара Загора, когато прикачиха вагона ни към влака за Пловдив. На Пловдив, се засякохме и с 3-тия заподозрян Пенчо от Шумен, доктор (PHD) по зооинжинерство. Май само аз не съм защитавал докторска дисертация от екипа. Та от там трябваше да хванем влака за Септември, след което след повече от час престой, да се качим на теснолинейката Септември-Аврамово. Не си спомням скоро да съм се возил на теснолинейка, а е наистина интересно, можеш спокойно да застанеш в пространството между вагончетата и да се наслаждаваш на гледките, е и на девойките които се пекат и къпят в реката, която минава близост до линията на теснолинейката.

В теснолинейката имаше всякаква паплач (в добрия смисъл на думата), от разни селяни, тръгнали с торбите, помашки семейства, германци, които явно не знаят къде се намира, разни сектанти, които раздават книжки с божите слова, група пенсионери, тръгнали на излет (и за къпини). Помашкото семейство, което видях във влака беше много интересно. Дъщерята, 16-18 годишна облечена с шарени дрехи от преди 20 години, майката - със синя работническа манта, а бащата с черен панталон, черен костюм и риза - доста добре сложен.

Още преди това Росен беше споменал, за нещо такова, но друго си е човек да го види на яве. Та лека полека, измежду скалните масиви, към 12:00 пристигнахме на гара Аврамово - най-високата гара на Балканския полуостров (1267 м.). От там започна истинското ни пътуване, но за това.. утре.

Отдавна си бях мечтал да за един такъв поход из Родопа планина - перфектното място за вело-туризъм. В по-голямата си част е доста равна, а и повечето от пътеките са достъпни за велосипеди. Проблем разбира се винаги са хората, тъй като идеята беше за 8-9 дни, а малко хора биха отделили толкова дни в едно такова начинание. Аз лично бях решил точно там да употребя половината от 10-дневната ми годишна отпуска.

Накратко: Аз, Росен Радев и господина Пенчо от Шумен, 8 дни в Западни Родопи с велосипеди.

Още май месец бяхме там с група хора, доста красиво и леко хладно през нощта в палатките, но беше приятно и нито за минутка не съжалих, че съм тръгнал. Единственият проблем тогава беше, че не бях предвидил колко точно багаж да взема, и се понатоварих доста. Всъщност, имаше и втори проблем - съвсем новите туристически обувки, които още не бях разтъпкал, но благодарение на хората с които бях тръгнал нещата се оправиха.

За това пътуване, реших да взема само най-най-необходимото: себе си, велосипеда, багажник за дисаги, дисаги, чантичка за кормило (много удобна за фотоапарата и картата), каска и ръкавици. Естествено необходими ми бяха и палатка, шалте, спален чувал, ленти за багаж, ластици за багаж, надуваема възглавница, 30 л. раница, челник, дъждобран.

Трябваше да се обърне специално внимание и на облеклото и обувките, което включваше: сандали (туристически), леки маратонки, кърпа, бельо, чорапи, полар, панталон ветровка, анцунг, тънко яке, 2 бр. къси панталонки, тениски (едната от които специално за карането).

Принадлежности - четка за зъби, паста, сапун, шамоанчета , прибори, ножка, торбички за амбалаж. Храна - суха храна за 2 дни (саламчета, кашкавал, хляб), супи на прах (имахме газово котлонче, много полезно), стафидки (дават доста сили при карането), ядки, поне 1 литър вода, ракийка 1л. кафе, сокчета.

За велосипеда комбиниран ключ, 2 резервни гуми, лепенки, лепило, аптечка, резервни накладки/калодки за спирачките. Да не пропусна и картите на източни и западни Родопи (въпреки, че обиколихме само западните), фотоапарат, пари, документи и GSM. Хубаво е поне 2-ма от екипа да имат карти.

Та това всичкото (а вероятно и други дребни неща които съм изпуснал), се събра в дисагите, като палатката, шалтето и спалния чувал си вързах над дисагите. По отношение на това закрепване и добре да спомена две неща: само с ленти за багаж нещата не стават, трябва и ластици и то от по-дебелите и по-дългите. Бях взел едно “паяче” от Кауфланд, благодарение на което багажа се изтърси 30 мин. след тръгването и се наложи да ползвам 2 ластика на едното от момчетата с които бяхме тръгнали. Другият важен момент е, че раницата (30 л.) се оказа напълно ненужна и в повечето случаи само пречеше. Първоначално си мислех, ако не ми пристигне багажника за дисаги навреме, да тръгна с някакъв малък багажник с товароносимост 8 кг, който се закрепва за колчето на седалката и освен него да взема 45 л. си раница. Щеше да е груба, ама много груба грешка. Не го правете при толкова багаж.

Идеята беше, да тръгнем от Русе за с. Аврамово, от където, при 1267 м. надморска височина да започне похода ни, но за това… утре.