БлогЪТ на Стан

Ден 2: 16 септември 2008
Изминато разстояние: 55.52 км
Маршрут: с. Медени поляни - Гатера - лесничейство Вищерица - Скребатско - Сухото - Ковачевица - Сухото

Вторият ден от пътешествието ни из необикновените Родопи започна още от ранни зори. В планината човек бързо се наспива, не знам дали заради чистия въздух или заради необикновената тишина там, но в факт. Както всеки ден започваме със сутришен тоалет, пренасяне на палатките на слънце, добра закуска, кафе и невероятното удоволствие да си сред чистотата на природата.

Ранното тръгване при спане на палатки е почти невъзможно. На сутринта от падналата роса, а може би от конденза палатките са мокри. Не е добре мокра палатка да се сгъва и прибира по редица причини - най-малкото което е, че се спарват.

Докато хапвахме по песъчливия път с покрай рекичката и няколкото дървени мостчета се изредиха хора с всякакъв тип превоз. От такива тръгнали пеша, хора с традиционното за района превозно средство (мотоциклет ИЖ), джипове, камиони, та дори и коне.

Средно-статистически към 10:00 всеки ден палатките са ни сухи и готови за сгъване. Взехме достатъчно (но не и прекалено) количество прясна студена вода и потеглихме. До самото село имаше около 500 метра, минахме покрай басейнчето, което си бяха направили хлапетата от селото, разминахме се с няколко местни люде тръгнали да работят и влязохме в селото.

Всъщност силно казано “в селото”, защото минахме само през долната махала. В края на селото видяхме двама човека (единия с ИЖ разбира се), които ни обясниха горе долу къде може да си купим хляб. Върнахме се около 200 метра, качихме едно леко баирче и минавайки покрай една къща попитахме възрастната жена къде е магазина.

Оказа се, че магазина е точно там, без надпис, без работно време. Местните си го знаят, на тех не им требе жокер. Прилична ограда, метална врата с два лъва и без решетки - там просто не се краде. Възрастната жена повика значително по-младата магазинерка, при това облечена доста шареничко. Добре беше снабден - и алкохол имаше. На нас ни трябваше само малко хляб и една бира - да си я изстудим за обяд. Разпределихме отново багажа и тръгнахме.

Пътя в началото беше черен, след това сякаш имаше малко асфалт. Добри полянки за пикник покрай рекичката, животни които необезпокоявани си пасат - идилийка. След няколко километра по питахме един човек да ни упъти. Въпреки, че бяхме с 2 карти и уж познавахме района, питахме редовно. И това е добре, тъй като не винаги нещата стоят като по картите, колкото и да са актуални. Друго си е някой местен да ти каже за състоянието на пътя и къде има вода.

Следваше едно огромно качване по път сред гората, по който явно е течала вода - пясък и коловози - изключително кофти настилка за вело-туристи. По пясъка велосипеда се орива, а коловозите затрудняват още повече нещата. Стигнахме до един разклон, на който ни бяха инструктирали да тръгнем по левия път и точно на разклона чешмичка - супер. Даже май хапнахме нещо на бързо да се подкрепим. След това отново изкачване. Отново пясък, камъни, коловози (вероятно от ИЖ-вете). Край пътя на места паркирани… познайте какво… ИЖ-ове. Даже се разминахме с един пич с ИЖ, който слизаше по енерция. На няколко километра от Черната скала (Кара кая) срещнахме отново някакви хора с камион - товареха дървен материал. Оказа се, че сме на прав път. И отново изкачване, но този път края на баира беше доста близо. Много пясъци има там ей.. като пустиня е този път, а велосипеда затъва, върти се задната гума, подпираш се от време на време с крак, тръгваш пак и предупреждаваш колегите.

Дойде така мечтаното спускане и въпреки пясъка беше приятно, но… кратко. Стигнахме до Гатера, уж горско стопанство, а всъщност една сграда, 2-ма човека покрай нея, един обор и други дребни постройки. Поспряхме малко да огледаме и продължихме. Минахме и през Вищерица - също горско стопанство, даже и полянка си намерихме, покрай една рекичка. Беше време за обяд, поизстудихме биричката, приготвихме хапванката, май и супичка си направихме (газовото котлонче върши перфектна работа). Аз даже си и полегнах - такава сянка изпуска ли се.

Кофти се тръгва, когато си си хапнал и си ударил 2-3 чаши биричка. Мъка голяма е, но няма как, трябва да се върви напред. По този път има доста чешми, а на едно място видяхме много интересно циганско селище. Едни такива къщурки само с основни греди и от всякъде борови клонки, ама това покрай Скребатско ли беше или малко преди него не помня. Спомням си само, че си карахме по този път и пред нас кон. Пасе си спокойно, обаче като ни видя, търти да бяга. Голямо гонене падна. Малко преди катуна влезе в гората - познава си местността.

Достигнахме до асфалт, минахме покрай Сухото имаше беседка, хубава чешма, място за огън със скаричка, че и насечени дърва имаше подготвени. Освежихме запасите и от вода и тръгнахме нагоре към село Ковачевица. Мисля, че от Сухото до Ковачевица бяха към 11 км, първо нагоре а после и спускане. Пътят преди селото е доста кофти и трябва да се кара внимателно. Самото село е ахритектурен резерват, къщите са каменни и като цяло е интересно да се види и пообиколи. Идеята ни беше, да си намерим подходящо място преди селото, където да се установим. Не намерихме такова. Просто нямаше добро място с вода и евентуално нещо като беседка

Влязохме в самото село, намерихме кръчмата (всъщност знаехме къде е точно) и седнахме да изпием по бира на хубава българска музика от македонския край. Пропуснах да спомена, че за разлика от с. Медени поляни, чийто местно население е от българи-мюсюлмани (помаци), Ковачевица е изцяло българско-християнско село. Разпитахме кръчмаря за удобно място за палатки, той ни каза, че по-пътя към Долно Дряново имало такова - с чешма и беседка.

Кофти тръпка, беседката намерихме, даже няколко, места за палатка - тцъ. Та с голяма мъка решихме да се върнем по баира към Ковачевица и от там отново в Сухото. Не го правете. Ако има как останете в Ковачевица на хотел. Голям зор и най-лошото е, че знаем точно колко е пътя. Друго си е човек да се надява, че ей след оня завой е “нашето място”.

Първи на Сухото пристигна Пенчо, няколко минути след него аз, а малко след това и Росен (да му е честита доцентурата - доц. д-р инж. Росен Радев - добре звучи). Беше се смрачило, а единственото добри място за палатките беше каменния под до беседката. Другото място беше доста влажно, а влагата не е хубаво нещо.

Накладохме огън, поизкъпахме се (не питайте за температурата на водата), нагласихме нещо за хапване - картофено пюре, супичка, салатка с домати и лук и разни други благинки.

Не знам дали ще успея да опиша добре обстановката, но ще пробвам. Представете си, една направена от дърво беседка с каменни плочи вместо керемиди. Представете си как една малка рекичка нежно бълбука. Дочува се и песента на щурчетата. Тъмно е, а там, в беседката свети лека светлинка, закачена на една от гредите, които крепят каменните плочи. Трима души - хапват блажено в беседката, отпиват по глътка ракия със салатка и слушат класическа музика по радио Христо Ботев. Абсолютен покой и нежна музика. Чувството е невероятно.

Така приключи, този не толкова лек ден от нашето пътешествие.